angi4

Събуждам се, светлината напира да влезе под клепачите ми.Аз се протягам и усещам схванатост.Отварям очи и се озовавам в едно бяло пространство.На където и да погледна е бяло и празно.Аз съм в бял костюм, бяла риза, бяла вратовръзка.Зад мен се чуват гласове, детски, спомяням си за детството си.Спомням си как съм се радвал на малките неща, как седя с приятели приказваме си и се смеем.Слънцето ни огрява и ние се радваме на нищото.И както се смея изведнъж пораствам ден след ден и не ми остава нищо освен добри приятели и спомени.Стоя в бялото пространство сам, затихнал и мечтая.Решавам да се поразходя из нищото.Ходя и си мисля защо е всичко, защо трябва да се впрягам за нещо, което ще отмине и ти ще се смееш на всичко.
Както си ходя не откривам нищо освен преднина.Изведнъж поглеждам надолу и виждам, че връзката на обувките ми е отвързана.Това колкото и лесно е сега да я завържа като малък ми е било трудно.Това олицетворява „проблема”.Нещо което ти е било трудно ти успяваш независимо от всичко.И разбирам, че можеш да се справиш.След време труден момент ти се струва лесен, смееш се на него.
Завързвам връзката на белите си обувки и продължавам.Както си гледам напред виждам в далечината имена или по-точно думи.Приближавам се и виждам думите: приятели, семейство, проблеми, решения и радост.Какво са това?Това са думи олицетворяващи живота.Но след време ги подминавам.Разделяш се с приятелите си, разделяш се с родители и роднини, преудоляваш проблемите, успяваш да намериш решение за всичко и просто се радваш на живота и малките неща в него.Оставаш сам или намираш любовта и тя е с теб до края.А в края какво става?Оставаш само със спомените в едно бяло пространство.
Но аз се събудих и се озовах в сивото ежедневие.Когато си малък всичко е черно и бяло, когато пораснеш всичко е сиво.